Когато започнах да се занимавам с политика в интернет, един от въпросите на които трябва да отговаряш преди да те допуснат напред при създаване на профил е за политическата ти предпочитания. За мрежата на Борислав Цеков
http://bgpolitics.ning.com/profile/ValentinDavidov, писах неопределен от нямай и къде. В моите блогове се пишех за технократ. Нито едното е точно, нито другото. Винаги съм имал ясно съзнание какво искам от управниците (разбира се нещата се менят в годините), и за малко съм го получавал, от г-н Стефан Софиянски, г-н Костов, г-н Сакскогурботски, а после разочарование, горчилка в устата. Реших че трябва сам да търся решение на проблемите си/ни. Разбира се с съмишленици, съидейници.
Благодарение на г-н Християн Даскалов намерих решение на проблема си, явно не е само мой е то е: Freelance политик. Аз не се наемам да побългарявам термина, ако някой може да предложи нещо.
Ето и цялата статия:
Hristian Daskalov http://sapernik.com/?p=459Freelance политиката © като средство за гражданско участиеДоста хора са ме питали за политическата ми ориентация. Според он-лайн анкетите от американски модел, аз спадам към групата на
центристите. И говорейки за дясно-центристките си политически убеждения, ясно разграничавам това от една друга тема - тази за политическите партии в страната и това до колко техният “етикет” на леви, либерални, националистически или десни реално отговаря на моите обществено-политически нагласи и тези на цялото общество.
Едно разграничение между политическа и партийна обвързаност, което много от хората в страната не правят или не разбират. Нещо, за което съдя от протестите през Януари. Много студенти и други участници и организатори в протестите ясно заявиха една глупава и неприемлива позиция, а именно:
“Ние нямаме политическа позиция и искания.”
Което, в условия на демокрация е нелепо. Когато човек няма “политически искания”, това означава, че е абсолютно съгласен с настоящата обстановка. И дори това не е правилно обобщено, а по скоро означава, че е апатичен към тази обстановка. Защото всичко, което се случва на макро ниво в държавата и което засяга нашите микро-светове е въпрос на публични политики. Политики, които ние приемаме, отхвърляме или бидейки апатични към тях, пренебрегваме.
Далеч, по-правилно би звучала следната теза:
“Ние нямаме позиция и искания, обвързани партийно”
Това, скъпи читатели, според мен, се нарича “политически дефицит”. Тогава, когато твоите идеи и виждания, за това - какви трябва да бъдат политиките в страната, не намират реално припокриване с програмите, позициите и действията на съществуващите партии в настоящия момент. Използвам думата “реално”, защото, водени от популизъм и демагогия, партиите често привидно “отстояват” различни позиции пред обществото, които нямат нито волята, нито интереса да изпълнят в последствие.
Погледнато от негативната му страна, този дефицит, при ниска политическа култура, би могъл да доведе в резултат до апатичност и политически абсентизъм*. С други думи, липсата на реално решение за проблемите в страната, посредством партийното статукво, води до загърбване на съществуващите проблеми в обществото, липса на ентусиазъм и желание за разрешаването им, отказ от гражданско участие в демокрацията, “щраусово” поведение.
Разбира се, това е теорията на черногледството. Според мен, партийната система, в целия й политически спектър е неправилна, остаряла, корупционна и клиентелистка, НО решението не е единствено в отричането й, а в търсенето на по-добро средство за гражданско участие в управлението. Разбира се, някои партии в една или друга степен, се модернизират и поправят грешките си, но не бих желал да “партизирам” статията си с тяхното дословно изреждане. Ако наблюденията ми спрямо тях са коректни, те няма да останат встрани от общественото полезрение.
“Политическият дефицит” е първата страна на проблема. На лице е обаче и друго обстоятелство за въвеждането на нов модел на участие сред онези, които имат своя собствена позиция по всеки един въпрос, а именно - налагането на “партийното мислене” над собственото, нещо широко разпространено в съществуващите партии.
Наивно е да се мисли, че промяната ще дойде от само себе си, ако хората, които виждат нуждата от нея, стоят встрани, заровили глава в пясъка. Идеалистично и твърде “пожелателно” обаче изглежда призива, младите хора масово да се влеят в партийните редици, което само по себе си, трябва да доведе до промяна на модела. Защото, ако
положението в партиите е толкова тежко, каквото е отражението в обществото, младите будни и непредубедени хора с ново мислене ще си останат “вечните домашни любимци”, а под ударите и строгия контрол на закоравелите номенклатурчици и политически узурпатори единствената промяна, която ще донесат е в средната възраст на членуващите в партията.
Номенклатурчиците в политиката не отчитат реалните желания за развитие от страна на обществото, неговите реални нужди и потребности. За номенклатурата на първо място стои строгият, неоспорим ред, крепящ системата, колкото и опорочена да е тя, и всичко и всеки, в отклонение на тези норми на политическо поведение стават жертва на тази порочна практика. Тяхната свободна мисъл и нови решения непременно биват претопявани, защото при наличието на слабо обосновани идеологически и практически позиции, общественото им влияние се крепи единствено на тяхната агресивна политическа пропаганда.
Ако мога да дам за пример поведението на същите тези хора в парламента, липсата на консенсусност по важни за страната въпроси може да бъде изведена на първо място. Една идея, сама по себе си, колкото и необходима да е тя за България, не би могла да бъде приета от различните групи, не заради нейната принципна позиция, а заради това - кой пръв я е предложил и представил пред общността. Тоест, не общото благо е важно, а частното, корпоративните интереси на една или друга партия… На въпросът “Какво е това, което е в общо благо?” не бих желал да дам конкретен пример, за да не се отклоня от основната идея на публикацията, но според нашите политици, нищо не спада в тази категория- правилната позиция е тяхната позиция, тя е абсолютна и непоклатима. И става погрешна и вредна за партията, само когато бъде припозната от някой друг политически субект - за управляващите - опозицията, за опозицията - управляващите.
Ето това е вредното “партийно мислене”. Склонността към етикетиране и разделение не на разумни и неразумни, на приоритетни и неприоритетни, на важни и второстепенни и т.н. позиции, а на “наши” и “ваши”. Разбира се, не на всякъде по света е така. За пример могат да бъдат дадени стари демокрации като Великобритания или пък млади такива като САЩ (въпреки техните претенции за историческа тежест).
Тук моделът, в настоящите партии е унаследен от годините на комунизъм, от разбиранията за врагове на народа - “Всеки който не е с нас, е против нас”, абсолютна истина - “комунистическата, пролетарската….” и т. н. дивотии, както обичам да ги наричам аз. Ето защо българската партийна система смачква различното мислене и претопява неговия ентусиазъм и непредубеденост. Защото тя е на “АНТИ“, а не “ПРО” говоренето.
По въпроса за “консенсусността” ще цитирам част от материалите на г-н Момчил Баджаков, един от най-добрите и доказали се през годините политолози и преподаватели по Политически науки:
Социалното неравенство води до различни мнения. Хората не мислят по един и същ начин как да организират съвместния си живот, как трябва да живеят в своите общества и държави, как да бъдат разпределяни жизнените ресурси и властта в обществото.Следователно в основата на политиката стои не толкова различието между хората, колкото факта, че различни хора, мислещи по различен начин трябва да решават общи въпроси, засягащи всички членове на общността.Фундаменталният факт, че хората са различни е само основа, за поява на неравенството и несъгласието, което е истинска основа за поява на политиката. От една страна съществуването на съперничещи мнения, различни желания, конкуриращи се нужди и противоположни интереси гарантират несъгласието на хората за това под какви правила трябва да се управлява техният съвместен живот.От друга страна обаче това несъгласие в мненията, желанията, нуждите и интересите пораждат друг феномен - хората разбират, че за да могат да съществуват съвместно като общност те трябва да си сътрудничат, нужни са компромиси и в крайна сметка консенсус, относно правилата, на които всички трябва да се подчиняват всички членове на общността.С други думи, за да осигурят своя съвместен живот, хората следва да достигнат до общо съгласие, консенсус чрез сътрудничество и компромиси.
Като извод и решение, що се отнася до тези два проблема - “политическият дефицит” и “партийното мислене”, отблъскващи реално от политиката - интелигентните, перспективни и търсещи млади и на средна възраст хора, изведох своята теория за:
Freelance политиката © и freelance политиците © като средство за гражданско участие.
До момента не съществува такова определение като “Freelance политик” и аз съм длъжен да го дефинирам в неговата същност, така както го разбирам:
Freelance* политикът е политик на свободни начала. Това е човек, който се интересува от политическия и обществен живот в своята общност и процесите, които протичат в нея, но предпочита да работи за утвърждаването на политиките, които подкрепя, споделя и реализира, за идеите и ценностите, свързани с тях, без да се отъждествява с дадена политическа партия, бидейки настрани от традиционният политически свят. Това, само по себе си, не прави неговите политики нито уникални, нито по-малко популярни или подкрепяни, а напротив - би подпомогнало тяхната приемственост и популярност сред широката общественост, като послания, отправени от ясно определен политически субект, отвъд маската на “партийната анонимност”. Freelance политикът носи персонална отговорност пред обществото за своите политики, като не споделя нито ползите от участието си в партийните структури - формални и неформални, така и негативите от партийната обвързаност, като “колективизираната отговорност” и др. Freelance политиците не задължително са обвързани като участници в избирателния процес, като изборни субекти, и нямат непременно користни политически цели за участие в типологизирания политически и управленски модел, тъй като основното средство за реализиране на техните политики е общественото влияние, което те осъществяват, посредством нови и съвременни форми на социална комуникация, предимно в Интернет, в блогове, социални мрежи за споделяне на текстове, видео и др. Freelance политикът може да осъществява
гражданско участие в процесите на вземане на решения в общността, не само он-лайн, а и посредством неправителствения, медиен и обществен сектор, проявявайки своята активна политическа позиция, извън общоналожения политически модел. Политиката, която реализира freelance политикът е - freelance политика.
Най-важното нещо, на което трябва да бъде наблегнато е, че: нямат непременно користни политически цели за участие в типологизирания политически и управленски модел, т.е., техните политики не са непременно комерсиализирани, което в днешният свят е далеч по-популярно от изтърканите партийни клишета, зад които стои една единствена комерсиална цел - да бъде купен твоя глас, в замяна на различни обществени и лични привилегии. И както във всяка freelance професия, отплатата се определя въз основа, на това какво и как си свършил в работата си, т. е. няма нищо гарантирано, стимулите за работа са свързани с резултатите като вътрешен движещ фактор, а не зависещи от външни фактори и обстоятелства. В политиката, такава каквато трябва да бъде - отплатата за дейността, би трябвало да бъде само и единствено общественото доверие и подкрепа.
Считам, че това ново средство за правене на политики е крайно нужно за осъществяване на промяна в политическия модел на страната и справяне с “политическия дефицит” и “партийното мислене”, като техен коректив и алтернатива.
Считам, че своеобразен, макар и не търсен пример, онагледяващ теорията ми за freelance политиката е инициативата “
България е наша” на група от български блогъри, сред които съм и аз, които въпреки липсата на комерсиални цели в своето гражданско участие, упражняват влияние върху политическите процеси в страната, съразмеримо с популярността и приемствеността на споделяните идеи. Това е една новаторска и уникална за българския модел инициатива, имаща своето развитие и бъдеще, която би могла да окаже реално въздействие с времето, стига тя да запази своето некомерсиално начало и принципите на freelance политикът, които обобщих и синтезирах пред вас.
——————————————————————–
Freelance / Freelancer - Терминът е въведен от Сър Уолтър Скот в неговите романи като определение за средновековните наемни рицари (free-lance). Днес се използва като определение или съществително име (freelance journalist или writing freelancer) за да назове човек, който работи дадена професия, без да е дългосрочно обвързан с някой конкретен работодател.
*Абсентизъм (от фр. “аbsent”- отсъствие, неучастие). Бойкот и неучастие в усилията на властите за създаване на плуралистично гражданско общество и укрепване на държавноста
